21 януари 2010

Малката Кичка с голямото бъдеще...

..................................................................................


П.С. Всички прилики с действителни лица и ситуации са случайност. Това е художествена измислица. Та ние сме в Европа...




Малката Кичка беше самотно и тъжно дете. Тя живееше в селце, далеч, далеч от града. Кичка си имаше и баща, и майка.
Татко й Стойко беше шофьор на ТИР. Често отсъстваше или по-точно, въобще не присъстваше в безцветния живот на Кичето. Когато тати Стойко се прибереше от дълъг път из Европата, не пропускаше да изпие галон ракия и да набие мама Стаси...Стойко и Стаси бяха гаджета още от втори клас. Съдбата ги беше събрала, защото всички хубави неща, тогава, а дори и сега, започват с буквичката ''с''. Кичка не беше от хубавите неща в животеца на своите родители. Беше родена от мама Стаси на крехките четиринадесет години. Но я очакваше голямо, велико, звездно бъдеще.

И така...татко пътува, нищо не носи. Мама пък си има друг, който й носи, дава й и тя му дава. Кичето я няма, тя винаги мълчи, невидима е и всички са забравили, че съществува. Едно прекрасно детство, щастливо.

...десет години по-късно...

Кичето вече е голяма. Не може да чете. Не може да пише.
Радва се. Работи много.

Живее в същинска Европа. В ''Кючук'' Париж, квартира има. По тъмно излиза, по светло се връща. Евтино взима и е чаровна.
Един път тати Стойко за малко да я обърка, ама тя излъга, че работи на бензиностанцията. Не, оттогава не са се срещали. Мама Стаси си има нови деца и нов мъж...

Кичка е доволна от живота. Има си парички, сервират й висшисти. Тя си поръчва от най-скъпото, щото е най- хубу. От това повече не й трябва. Деца не иска, не знае как се гледат. Къща не иска, какво да я прави.
Иска само едно легло и едни страшни обици с камъчета.





....Извод няма, избор има....

10 януари 2010

Недей дочаква и зори. Върви ори, ори, ори...

..............................................................................

П. Яворов ме е изпреварил с нивата. Или ме е вдъхновил, но без значение, нищо оттогава до сега, не се е променило. Ако за някой обработването на земята се е заменило с модерен мега-турбо компютър, ''смарт фоун'', вместо каруца-кола, то орането си е все същото. А, за мое съжаление интелектуално, разлика не се открива!

Моля, отдели 5 минути по следните въпроси:

Има ли разлика между копача и писача? Има ли значение семейното наследство и гена на природната интелигентност? И как потомствен бачкатор става народен философ?

Няма да говорим за преход, за кой е виновен и как, ако, еди какво си. То е ясно, в нашата малка страница всичко е с краката нагоре, а много често нагоре и отворени. Нали, разбираш какво имам предвид? Интелектуалците с краката нагоре, съвокупляващи се с бачкатори, с цел създаване на едно ново поколение, нашето!

Шарено, с половин мозъци. Поколение, подкрепящо акции, като ''България не е Биг Брадър. 2010 не е 1984'' Интересно, дали са чели въобще книгата (даааа, с ''1984'' се има предвид романа на Джордж Оруел''.
Поколение, бунтуващо се с кликване на мишката, тъпчейки ''Биг Маг''- специална селекция, с 3 кюфтета!
''Учещо'', ''мислещо'', в бъдеще управляващо младо общество-НЕГРАМОТНО!
Възпитавано на латиница, на ориенталски и с мото '' Очулатъ на дайдиема и върти-сучи по масити''

Масата е на маса, понякога и под.
Останалите са около нея.
Сервират, носят, пъшкат, охкат.
Като орача на Яворов. Същите, нали?
Е целта, казват, винаги оправдава средствата.
За някой орането е с мисъл, за други е просто ровичкане в калта.

А пък, ние, компетентните само се излагаме. Чудим се какво да напишем, кой да обвиним и как да се измъкнем. Шампиони на късите разстояния.
''Минаване между капките'' е национален спорт.

И пак се разсейвам, и вътрешния ми глас скимти, буквално, вика и ме моли.
Повтаря една и съща дума постоянно и не ми позволява да продължа. ''ПОМОЩ'' крещи. ''Помощ, спаси ме! Искам, да не мисля за живеенето, за оцеляването. Искам да творя, да съм свободен. Заведи ме на друго място, в друг свят. На друг език да говоря, но да казвам нещо. Да има смисъл. Заведи ме при моите приятели, хилядите млади българи, които ги няма тук, и няма да дойдат да ме вземат. Само ще ми пращат картички, че България много им липсва, ама няма да се връщат.''

Техният глас, с приятно произношение, ще вдъхновява ''чужденците''.

А ние тук ще си говорим с чуждици, 'щото ни е беден речника...


09 януари 2010

За Хикс и неговото изкуство


Жтнвсдесодзетео уеишксзатъонва в опит да открия подходящите думи за начало и да разпиша ужасната си нова фонетика.
И, ето че първото ми изречение от бъдещото ми произведение се появи. Много вълнуващо...чудя се известните и не автори как и защо въобще са написали първите си изречения?
Мисли, действия, моменти,вдъхновение. Може би големите са от онези неспиращите да говорят или от никога говорещите....все такива обаче, които са си мислили, че имат какво да кажат.
Аз днес определено нямам нищо за споделяне, муза нулева. Мога да записвам датите на брътвежите си. Така лесно ще отчитам колко дни, реда, думи и букви ме делят от великото. О, ще записвам и колко теми мога да сменя в рамките на две изречения.

Хаотичността ме преследва във всяка моя стъпка. Как човек без посока, без път и идея може да бъде писач...хммм....

Вероятно, такива стават разказвачите на измислени истории. Като си нямат свои, говорят за чуждите, а като такива не познават, си съчиняват. И понеже споменах, че тук ще си фантазираме и аз ще се пробвам да измисля една. За някой несъществуващ човек, за някой малък човек.
Много малък-мъничък-мравчица. Дано никой не се е сетил да ви разкаже за него...

Казваше се Хикс и живееше в къщичка голяма, колкото кутрето ти. ( сега погледни дясното, много е малко!) Беше художник, рисуваше прашинки. Само той умееше да види нещица, които ‘’те’’ с големите си очи не успяваха. Топли, меки, сияещи цветове в картините му.
Рисуваше сутрешните капчици роса, чистия въздух в гората, топлината на първите слънчеви лъчи, шумът на малко водопадче. За това,много харесваха картините му. Те чувстваха, дишаха и се къпеха в тях. В металния свят на великаните, нямаше цветове. Нямаше облачета, море или ухание на пролетен дъжд. Съществуване без същност. Гърчещо, гъчкащи се в куб с тръбички за кислород.
Хората, никога не бяха виждали истинска светлина, дишали истински въздух, не вярваха че отвъд купола е реалността. Вечната топлина и сияние. Те обитаваха нещо , никому неизвестно как и защо функционира .
Големите хора не могат да усещат малките неща, метални са очите и сърцата им, метални са и мислите и думите им. Малкият човек беше много самотен, защото си нямаше никой. Сам самичък сред облъчените от луминисцентно слънце, гиганти.
Хикс и неговото изкуство срещу милиони празни, черно-сиви души.




П.с. Ако някой е чувал или виждал Хикс, моля да доразкаже, защото аз нямам никаква идея... надявам се краят да е щастлив!

08 януари 2010

Ден 1ви ''На Нивата''



Ето още една прашинка в огромното Интернет пространство.''На Нивата''блог създаден по неизвестни причини и обстоятелства. Единственото, което за сега е ясно е името...концепцията ще дойде по-късно.
Със сигурност обаче тук ще жънем ...ще жънем нашата необятна нива в лицето на света, и ще посяваме в нея, а какво ще се роди е въпрос на време и климат. Ще говорим за изкуство, за култура, за писане и четене, за мълчане, гледане и слушане. Ще си фантазираме, критикуваме, любуваме.
Говоря в множествено число, мислейки си, че няма да съм сама...иначе бих си писала другаде. Тук очаквам обратна връзка.

...за интро, това е достатъчно. Сега е време за обилно напояване ''На Нивата''